С признателност към Васко Настев и неговото "Халеевата комета"

Аз – мъжът с две деца и жена,
за която познатите казват,
че била на хиляда – една,
и дома ми за пример показват,
чаках теб. Спрял пред тъмния вход,
чух как моят копнеж я събуди
- твойта улица – вдъхна живот
на паважа й, каза ми; чудо,
че очаква, когато минаваш
с леки стъпки по нея сред мрака,
че след тебе по нея остават
топлина и любов, че те чака
като мене и тя. Продължих
ненаситно пред входа да чакам.
В черно-белия звезден диптих
седем пъти по седем проплака
наранена червена луна.
А ти все не пристигаше. Вече
сам не знаех какво съм, една
тъжна мисъл в самотната вечер.
И тогава кварталния просяк
спря до мен и смутено попита,
теб ли чакам, за тебе ли нося
топлината стаена в очите.
Замълчах и добре, че отмина,
да не види как очите ми живи
се превърнаха в късчета глина,
как ръцете се скършиха, сиви
като стария камък под мене,
как потече горчива тъма
във студените каменни вени
и поех – алпинист – към дома.