(из цикъла „Вицове в рими”)

След три години изпити, задачи,
държавен стаж и дипломен проект,
Иван завърши техникума, значи
гимназия по новому демек.

До тук добре. Изучи се момчето.
На випуска отличник даже бе.
Сега бе нужно знанието, което
той имаше, под родното небе

на дело да приложи, да работи,
да прави кариера, да гради
престиж и уважение в живота...
А бе... накратко – да се уреди

на работа. И тука среден пръст
показа му лукавата Съдба.
Какво ли не опита? Честен кръст –
къде ли не почука, ала „да”

отникъде не чу. Накрая тати
досети се, че с Жоро Обелиска
навремето, в казармата когато
са служили били са доста близки.

Отиде и помоли; „Аркадаш,
синът завърши техникума, значи...
изкара даже дипломния стаж...
За жалост няма работа обаче...

Та викам, ако можеш, помогни?”
„Добре, брато, ще гледам да направя
каквото мога.” Ето, че звъни
след два-три дена мутрата; „Направо

го пращай тука твоя хубостник.
Намерил съм му бюро, телефон,
кола, лаптоп и секретарка шик...
На първо време ще му плащам бон!”

Запецна от вълнение бащата;
„Ма аз... такова... мислех си одеве
синът да почне, викам, на заплата
там някъде... около триста лева...”

А Жоро по дебелата глава
почеса се; „ Та, казваш, твоят син е
навит на триста... Братче, за това
да учи трябва още пет години!”

Губиш се, губиш се, та ту ни разтърсиш из основи!:-)))

Дано разтърсването да е в положителен смисъл, а иначе, за губенето ще бъде все повече... от известно време съм без работа и изобщо не ми е до поезия... просто от време на мреме поствам стари неща, колкото да не е без хич :)

Съжалявам!
Дано всичко се оправи и да те виждаме по-често!