В една невероятна зимна вечер Румяна срещна Валентин в метрото. Той бе неповторимо шик облечен, висок и строен, и до болка "готин". Усмивката му бе по детски топла, и все пак с нещо скрито неприлично. Извикваше в жените таен вопъл на плаха свян и мисли еротични. Говореше си с някакъв приятел - поне така реши на "прима-виста" - за нощен плаж през миналото лято, за лунен дъжд, сияние сребристо... Играеше си с думите фриволно, с ирония почти неуловима, и без да ще, заслуша се неволно Румяна, но дочу познато име. И сякаш ток през тялото премина; нали бе всичко толкова отдавна, нали уж бяха минали години, а се оказа име с буква главна в живота й. Забравеният трепет и болката се върнаха отново. Обзе я страх, и без да се усети в очите й пробляснаха, готови да се отронят, като две звезди от небосклона тъмен на зениците, сълзи солени, парещи следи на спомена. Така навярно птиците простреляни във бездната политат с пречупени крила, сред волен порив... Румяна не разбра какво я питат, дори не осъзна, че й говори съчувствено и нежно, но усети ръцете си поети в топли длани, почувства сякаш пулса на сърцето... И пожела така да си остане завинаги.           *** Човек не осъзнава, че нищо в този свят не е случайно. Случайното след време често става начало на неща необичайни!

Трогателно и наистина, понякога се случва...

Slu4va se ,za6toto go dopuskame.

ЧОВЕК НЕ МОЖЕ ДА ИЗБЯГА ОТ МИНАЛОТО НИТО МИНАЛОТО ОТ ЧОВЕКА:) НО Е ТОЛКОВА ХУБАВО НАПИСАНО...ПОЗДРАВЛЕНИЯ ЗА ПОЕТА!